Учителко любима
„Учителко любима, целувам ти ръка”
В последните години, когато стане дума за образование, неминуемо се обсъжда т.нар. проблем „изтичане на мозъци”.
Млади, образовани хора, с диплома в куфара се отправят към Терминал 2, посоката не е важна. Важно е, че там – навън, ги очаква едно „пo-светло” бъдеще. Прокудени от невъзможността да се развият професионално в собствената си родина, те скитат немили, клети, недраги там, където чужденецът винаги си остава чужденец. Но както се казва „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде” – те ще намерят своя път, дори и да са му чужди. Въпросът е какво се случва с тези, които въпреки всичко остават?
Така ли е?
Преди години ни възпитаваха с идеята, че една от най-благородните професии е учителската. Замислете се за секунда, не е ли така?! В дадена степен всеки един от нас е това, което е в момента, благодарение на учителите, които е имал през живота си. Вие сте успешен лекар? – Нима учителят Ви по биология или химия не Ви е насърчавал през гимназиалните години? Обичате литературата, а може би дори се занимавате с журналистика или с писателска дейност? – Кой Ви вдъхнови за първи път?! Или сте просто човек, който не се отказва от своите мечти и се бори с трудностите? Нима не ни възпитават точно на това още в детската градина?! Ако сте някой от тези хора, то поздравления! Вие сте щастливци, защото сте имали учители – нещо, с което днешните поколения няма да могат да се похвалят след години.
Къде сте?
Факт е, че образователните институции постоянно търсят нови кадри. Факт е, че в момента в България се наблюдава недостиг на учители. Може би тук ще си кажете, че никой не може да бъде принуден да учи педагогика? И ще сгрешите. Проблемът не е, че педагогиката е станала „скучна”, а че ние превърнахме една благородна професия в неблагодарна. Къде са учителите? Къде са нашите вдъхновители? Не, те не са в чужбина. Е, някои от тях са, но по-голямата част са в страната ни, заглушили желанията на сърцето си, борейки се за насъщния, както всички нас.Учителите не са изчезнали, те просто работят в държавни институции. Защо? Замисляли ли сте се някога колко комплексна е професията „учител”. Носителят на тази професия става всяка сутрин в ранни зори. Подготвя предстоящия урок за бъдещите „мозъци”, които след години ще са на опашката на заветния терминал. Преподава им, не само материала, но и ги учи да мечтаят, да имат принципи. Часовете свършват. Учителят проверява домашни, контролни, а след това се заема с документацията, която му изискват от Министерството на образованието и науката. Прибира се вкъщи и продължава с административната работа. Пише проекти, проучвания, посещава конференции, защото развивайки се повече и повече, то и Вашето дете го очаква по-светло бъдеще. А накрая на месеца получава жълти стотинки, колкото да преживее. Но и той – учителят – има семейство, има деца, а тази благородна професия му отнема времето, което може да прекара с тях. Оказва се, че да работи в дадена държавна институция е по-ползотворно. Стриктно работно време, без „домашни за утре” след работа. Заплащането – по-добро. А институциите го приемат с отворени обятия, защото той – учителят – е отговорен и изпълнява задълженията си стриктно.
Въпросът е докога ще гледаме това безучастно?! Докога държавните институции, и по-скоро условията, ще крадат учителите на нашите деца и внуци. Нима ще чакаме докато и последният учител си отиде победен, заради шепата жълти стотинки, които получава в края на месеца.
